Community building, Танзания, 2019
Мария Тончева пише:

Лятото на 2019 година бяха едни от най-хубавите ми месеци и част от причините бе краткият курс на UWC. Когато не ме приеха на трети кръг, бях много разочарована от себе си, но скоро получих предложения за кратък лагер в Женева. Подадох документите си, но отново не ме приеха, тогава вече реших, че трябва да се откажа. В началото на април получих 4 предложения за лагери в Испания, Ню Мексико, Белгия и Танзания. Учудих се, че Българският комитет не е загубил вяра в мен и продължава да ми дава възможности. След няколко дискусии с родителите ми реших да кандидатствам  за лагера в Танзания. Първите седмици се вълнувах при получаването на всеки имейл и се надявах да е положителен отговор от тях. След месец без никаква реакция, реших че отново не са ме приели и просто няма да получа никакъво място.

Юни, когато тотално бях зачеркнала UWC short course от плановете си за лятото, изведнъж всичко се промени, като разбрах, че избраните участници от Европа са петима, а аз бях единствената от Източна Европа.

Курсът започна на 10 юли и приключи 9 дни по-късно. Заради големите разстояния трябваше да тръгна ден по-рано от родния ми град Варна, да отида до София, оттам да хвана самолета до Доха, Катар и рано сутринта да се кача на последния от серията полети до Килиманджаро, Танзания. През всичките тези часове на чакане исках по-бързо да пристигна в Танзания и да се обадя на родителите си, на които съм страшно благодарна за неотлъчната подкрепа и затова, че приеха UWC приключението заедно с мен!

След 26-часовото ми пътуване (доста недоспала и рошава) най-накрая пристигнах на летище Килиманджаро. Първите ми впечатления бяха позитивни -  хората на гишетата за визи и паспортен контроли с усмивка ме питаха откъде съм и защо съм в Танзания. Когато минах контролните пунктове, служителите на поточната линия с багажите любезно ме помолиха да махна фолиото, с което бях увила куфара си, съобразно приетия закон за найлона в страната. От началото на годината те не ползват никакви найлонови торбички, фолиа и съдове за еднократна употреба и успешно са ги заменили с хартия, текстил или пластмаса (ние от европейските/“развитите/“ страни може да вземаме пример). 

Излизайки навън, ме чакаха група хора с разпънато знаме на UWC.  Когато отидохме в кампуса, който представляваше огромна площ с палми, пръст и трева и множество сгради, разпръснати класни стаи, столова, спални и др. първата вечер организирахме в игри за запознаване. Бяхме 18 участници, 6 координатори и 3 фелоъури ( бивши лагеруващи, обучаващи се да бъдат координатори ) от 24 страни (сред които САЩ, Китай, Армения, Нова Зеландия, Германия, Дания, Либия, Кения, Уганда, …). Темата на лагера бе Community building, учехме как да приемаме хората такива каквито са и въпреки различията.

 

Сутрините започваха със закуска от 8.00 до 8.45, след това до 12.30 имахме уъркшопи, време, през което получавахме информацията за всички гледни точки относно темата на деня (привилегии, неравенства, интерсексуалност, решаване на конфликти, устойчиво общество и тн.), гледахме видеа, презентации или се запознавахме от представители на различни организации.  След обяда в 13.30 започваше следващият уъркшоп, който включваше различни игри, симулации или дискусии по темата. Вечерята беше от 18.30 до 19.30, след това имахме половин час време за себе си (което беше крайно недостатъчно, защото през целия ден си получил толкова информация и искаш да седнеш и да я осмислиш, отделно от това искаш и да се обадиш на близките си и да обърнеш малко внимание на приятелите си, които се вълнуват не по-малко от теб ). Така в 20.00 ч бе необходимо да си готов за umbrella групата ти, най-любимото ми време. След като свърши всичко имаш свободно време да си говориш с останалите и да се забавляваш, а след 22.30 бяха тихите дейности, защото започваше официалното време за сън.  

Безброй пъти са ме питали за приключението в Африка, задавали са ми въпроси относно климата, животните, болестите и храната. Лагерът бе организиран през юли месец, като се предполага, че там ще е топло, но Танзания се намира в Южното полукълбо близо до Екватора (интересно е, че сме в една и съща часова зона), затова съществуват два сезона - сух и влажен. Попаднах на сухия или „зимния“ сезон, което е като нашата пролет - приятно през деня, но хладно вечерта. Болести няма как да хванеш, защото си предварително ваксиниран, внимаваш достатъчно и правиш всичко, което зависи от теб. От храната бях позитивно изненадана, защото те използват всеки корен или  растение и комбинират всякакви вкусове. Винаги имаше салата с манго, банан или ананас, основно, най-често ориз и месо със сос, и десерт. Беше изключително вкусно. 

Напуснахме кампуса три пъти. През първия път ни заведоха до центъра, за да си купим сувенири. Вторият път бе при посещението на дом за подрастващи с битови изгаряния. Малки деца, които, поради условията, в които живеят, имаха изгаряния (например едно момиче на 6 години е било оставено да готви само на огъня и докато е разбърквало яденето, пламъците са хванали леката материя на полата от униформата му и тя е залепнала за кожата по краката му). С тях рисувахме, плетохме гривнички и си говорихме. Третото ни излизане се организира  последните два дни, когато ни екипираха подходящо за планината и направихме поход до  един сравнително нисък връх - Пире, близо до границата с Кения. Имахме местен екскурзовод, който ни заведе на върха и се погрижи да имаме палатки и вечеря. Събудиха ни в 6 часа сутринта, за да гледаме изгрева (незабравима гледка на Индийския океан, Килиманджаро и Кения). На следващия ден официално сложихме края на нашия лагер.

Ако трябва да обобщя цялото преживяване с една дума, може би тя ще е незабравимо, защото и днес си спомням материала, който са ми предали. Продължавам да поддържам връзка с новите си приятели и планираме срещи за следващото лято. Този лагер ме обогати, промени и разшири светогледа ми - не мога да си представя колко щях да изпусна, ако не бях предприела поканата от Българския комитет.

  © 2014-5 by Bulgarian Alumni from UWC, made with WiX

  • w-facebook
  • LinkedIn App Icon