Кратък летен курс на UWC Турция-България, 2017

Надежда Китипова е ученичка в 11-ти клас в  Математическа гимназия "Д-р Петър Берон", гр. Варна. Това лято тя беше една от 3-та българи, които участваха в Кратък летен курс от Колежите на Обединения Свят, организиран от UWC Turkey, с партньорството на Българския национален комитет на UWC. Събитието се проведе август 2017г. край Черно море, Ето какво ни сподели Надежда за личните си преживявания:

 

Вече мина повече от месец откакто приключи Краткият курс. А аз все още не мога да събера сили, смелост и желание да се разделя с връвчиците, които най-близките ми хора от лагера завързаха на ръката ми последната вечер. Сега са 33, но честна дума, повече бяха. Започвам от начало.

Когато не бях приета в UWC, няма защо да лъжа, бях страшно разочарована и всячески се стараех да не мисля за това. Ето защо, когато ми бе предложено да участвам в някой от кратките курсове, първата ми мисъл беше да откажа. Сега съм безкрайно щастлива, че и за моя собствена изненада, тогава отговорих „да“.

Записах се за Short Course Connecting Borders: Shifting Perspectives on Migration в България. 37 участници, 8 координатори, повече от 20 националности. Но колкото и гръмко да звучи, истината е, че е освен обичайното (нови запознанства, да си упражнявам английския, малко обща култура и смяна на обстановката), не очаквах повече. Даже си спомням, че баща ми със затруднения ме убеди да сляза от колата на отиване. Тогава изобщо не подозирах, че ми предстои да открия ново семейство, извън дома.

Първите два дни беше много странно. Беше неловко и непознато. Запомнянето на всички имена, чужди и почти невъзможни за произнасяне, също беше предизвикателство. В една от игрите даже отнеха точки на отбора ми (който, само да вметна, спечели в крайна сметка), защото не знаех името на едната от съквартирантките си. Езиковата бариера ни смущаваше. Изобщо, всички бяхме попаднали в непозната среда, независимо, че някои си бяхме в собствената държава. Но друг избор, освен да общуваме, там нямахме. Запознавахме се, говорихме и се сближавахме. По време на груповите занятия, в почивките, по време на храненията които се проточваха по цял час... Постепенно се опознавахме. И осъзнавахме колко си приличаме.

 

По-голямата част от деня ни заемаха Workshop-ите. Определено не мога да ги опиша с една дума, защото въпреки общата си насоченост, те бяха толкова различни един от друг. Някои бяха строго образователни – с презентация и лекция и много дискусии. Имахме и такъв на тема сексуалност и сексуална ориентация (оказа се много поучителен и неочаквано не-неловък). Може би най-емоционалният за мен беше workshop-а с анонимното споделяне на тайни. Огромно предизвикателство бяха и тези, в които заемахме ролята на миграционен комитет или още по-провокиращо – на мигранти. След като веднъж се бяхме озовали на местата им, определено после гледахме на тях по друг начин. Влязохме в роля и на общински съветници. Обсъждахме влиянието на медиите по темата, опровергавахме така заучените стереотипи. И най-хубавото беше, че през цялото това време се забавлявахме.

Организацията беше страхотна. Всичките ни занимания бяха страшно интересни, предразполагаха абсолютно всички към участие. Беше невероятно да видим как хора, които по природа си бяха интровертни, и в началото на курса бяха перманентно с наведена надолу глава, в края изразяваха мнението си напълно свободно и наравно с останалите. Създадена беше една идеална среда, в която всички си вярваха и не се притесняваха едни от други. Беше изключително впечатляващо как тази така непостижима в ежедневието ни мисия, беше осъществена за по-малко от две седмици. И съм щастлива, че бях част от нея.

 

От най-най-любимите ми части бяха Umbrella групите. Те представляваха групи от по 7-8 участници и един координатор, те до един бяха страхотни, които се събираха всяка вечер след вечеря за по час. Идеята им беше да са място, където се чувстваш сигурен и спокоен, за да можеш да споделиш как си прекарал през деня, кое ти е направило впечатление, кое ти е харесало и кое -  не и абсолютно всичко друго, което искаш да кажеш. Но в нашата Umbrella беше толкова забавно - играехме игри,  разказвахме си истории, смеехме се заедно, че се сещахме за същността, чак когато вече беше време да приключваме и срещите ни обикновено се проточваха по два и повече часа. Но всички ние обожавахме това.

Свободното ни време също беше перфектно организирано. Имахме Movie Night – 45 души по пижами, гушнали възглавници, налягали кой където намери – абсолютно незаменима гледка. Ходехме на плаж, къпехме се, строяхме пясъчни замъци, играехме федербал и волейбол, припичахме се на слънцето. Гледахме падащите звезди налягали по асфалта. Играехме на карти. Организирахме си шоу на талантите и Drag Queen Show. Танцувахме, пеехме, смеехме се. И всичко това правехме заедно. Всички заедно. Заедно със свенливото момче от Ливан, със забуленото момиче от Египет, с енергичната португалка, с немлъкващия грък, бунтуващата се палестинка, художничката от Турция, танцьорът от Афганистан, мълчаливият финландец, чаровната испанка, страховитият сърбин, пианистката от Германия... и така мога до 45. На пръв поглед всички бяхме толкова различни и възможността да разберем, че всъщност не сме, беше невероятна.

Цялото време мина неусетно. Последните дни правихме проекти, с обща тематика миграция, но представени чрез различните изкуства. Беше много интересно и вдъхновяващо.

Последната вечер беше неописуемо емоционална. Имахме Appreciation Activity, в което на всеки бяха раздадени връвчици. Правилата бяха прости – избираш си човек, отиваш при него и му казваш всичко хубаво, което искаш да му кажеш – колко ти е харесала някоя негова постъпка, колко интересно ти е било да чуеш мнението му по дадена тема, колко хубава усмивка има, колко се радваш, че сте се запознали и всичко друго, което ти хрумне. А той няма право да отговаря. Накрая му връзваш връвчица на ръката. И чак тогава, ако иска, е негов ред да говори. А после отиваш при друг човек. След това трети идва при теб. И така докато вече не можеш да разбереш плачеш или се смееш и си толкова щастлив, че си срещнал толкова красиви хора, и си толкова тъжен, че се разделяте.

И накрая си носиш омърляните, но скъпоценни връвчици вече повече от месец.

  © 2014-5 by Bulgarian Alumni from UWC, made with WiX

  • w-facebook
  • LinkedIn App Icon